ТРЕТИ МАРТ - СЪДБА
Ваклуш Толев
/ СЪС СЪКРАЩЕНИЯ /
Казано е от изконни времена - на олтара на Свободата се
извършва най-мистичната и най-реалната евхаристия.
Трети март - ден на Освобождението! Трети март като съдба
на нашия национален дух е историческа провиденция, чакана
столетия, и се изрази в осезаема жертвеност и жертвена готовност,
осъществена чрез ръката и волята на руското войнство и дързостта
на родовата ни, на българската памет.
Освобождението още не означава свобода - макар че на 3-ти
март 1878 г. в Сан-Стефано се подписа Прелиминарен договор.
За свободата се започва една голяма битка - от Учредителното
събрание 1879 г. до последното 24-то обикновено народно
събрание - 1944 г.
Освобождението на България не е дошло даром, то е заслужено.
Винаги е имало бунтовни пламъци по мегданите на поробената
ни земя. От 13 столетия живот тук, на Балканите, почти 7
века са робство. Но в характеристиката на нашия народ е
вложено върховното право на история. Кръв и земя хранеха
дървото на бунта. Жаждата за освобождение не го лиши от
търпение, без да губи морална отговорност. Имал е три свещени
неща: Род - царствен и вековен; Вяра - верност към Сина
Божий и любов за прощение; Език - като молитвен мълвеж и
бунтовни песни, чутовни герои, които стъпят от Пирин на
Хемус. Това неограничено въображение хранеше идеята за бъдещето
и мечтата за свобода. Ето защо той остави бунтовни клади
като Чипровци, църковни костници като Батак, Перущица; светилища
на прокобата - Къкринското ханче; столици на правителства
- Ловеч, Панагюрище; имена като Паисий, Раковски, Левски,
Ботев, Каблешков, Волов, Бенковски и много други.
На Шипка и до днес стоят и ни говорят за освобождението
- един паметник, един храм и една картина - "на Шипка
всичко е спокойно". Те всички са равни пред Историята
с жертвата си, макар и различни с приноса си. Там родовата
памет във волята на опълчението е най-достойната и чиста
страница от историята на бъдещето.
Шипка беше върховният жребий, която върна на българския
народ откраднатото национално присъствие в световната история
и принуди европейските държавници да впишат и коригират
своите географски и политически карти с едно забравено име
- България. И точно от тази "спокойна Шипка" започна
историческото и социалното ни безпокойство за Свободата!
Берлинският конгрес - 1879 г., смути, обезобрази образа
на Освобождението и измени хода за свобода, брулена от чужди
ветрове, и покъса знамето за етническа цялост. Затова казвам,
че Трети март не е празник, а съдба!
В нашата история не лежи идеята за панславизма, ние имаме
свой бит, култура, национална ревност, но никога шовинизъм.
На нас ни стига видението на Пенчо Славейков за родова памет
и Бог: "Бог и България - единство в двойна плът!"
Забрава няма да покрие чувството на благодарност на българския
народ към руския цар и войнство.
Историята не бива само да спомня, а трябва да търси провиденция
и смисъл. Тогава ще питаме какви витални сили е носил българският
народ, че когато му избодоха очите на Беласица, той прогледна
със сърцето си - и чуждия позор исторически не се повтори.
Защото България имаше и има съзнание за бъдеще, бъдеще,
което носи името СВОБОДА!
Ден на освобождението има, нужна ни е свобода като дух
и мисъл, воля и дело, като приложена мъдрост и обречена
съдбовност!